И днес градинарят на Музея във Вечността на "Междузвездието" обхождаше всички експонати. Под стъкления купол на безкрайната оранжерия се съхраняваха семената на  несбъднатите пророчества. На войната бяха  черни и бодливи, а на златния век – семето светеше в кехлибарено. Неговата задача бе да ги пази от покълване. Ако едно несбъднато пророчество пусне корен, то започва да изсмуква реалността от света, за да материализира своята алтернативна история. Над купола се простираше Океанът на Вариантите – гъста, виолетова мъгла, в която плуваха прозрачни мехури. Всеки мехур представляваше едно различно „сега“. В един от тях валеше сняг над град, който в нашия свят беше пустиня; в друг – слънцето беше зелено и студено. Понякога покрай стъклото преминаваха „Сенките на Неродените“ – огромни, китоподобни същества от чиста енергия, които се хранеха с остатъците от изгубеното време. Когато някоя сянка докоснеше купола, стъклото вибрираше с нисък, меланхоличен звук, наподобяващ далечен звън на църковна камбана. Това беше единственият часовник, който Йоан познаваше – времето тук не течеше напред, а само се разливаше като петно от мастило в чаша вода. Йоан, последният градинар на Междузвездието, пристъпваше бос по стъкления под, под който пулсираха корените на хиляди светове, които така и не се бяха случили. В ръката си държеше малка лейка от ковано сребро, но днес не отиваше към сектора на „Великите войни“ или „Изчезналите цивилизации“. Днес краката му сами го водеха към далечния, обрасъл в тишина ъгъл на оранжерията – там, където под един пукнат стъклен похлупак бе поникнало нещо невъзможно – тънко, бледо стъбло с цвят на забравена нежност. И докато Йоан се приближаваше, цветето започна да променя формата си, преминавайки от растение към спомен. Пред него изплува силуетът на Ели. Тя стоеше там – точно такава, каквато я бе видял за последен път преди четиридесет години на гарата. С онази синя рокля, която в истинския свят отдавна би станала на парцали. Само дето тук, в хербария на съдбата, тя не беше спомен. Тя беше пророчество, което бе отказало да умре.Той, целият в кал, прах, остарял с груби мазолести ръце, застана пред нея – съвършената  Ели, с тяло съставено от малки венчелистчета,  което като статуя напомняше за себе си...Сега тя  не беше човек, а проекция, родена от покълнало семе. В нея тойоткри мечтите им , които те никога не са преживявали – техният общ дом, миризмата на сутрешното кафе, имената на децата им, които не са се раждали. За него тя бе реална, но всъщност е паразит.Присъствието ѝ в оранжерията „заразяваше“ останалите експонати. Някои несбъднати пророчества започнаха да оживяват около тях: Неродени царе си шепнеха от саксиите. Войни, които никога не са се случили, предизвикваха тътен като далечни гръмотевици под купола. Ели бавно обърна глава към него. Гласът ѝ не звучеше като човешка реч, а беше шумолене на изсъхнали листа,    подгонени от вятъра по перона.   

          — Закъсня, Йоан – промълви тя, без да движи устните си.     

          — Влакът отпътува преди четиридесет години, а аз все още усещам студа на онази вечер по кожата си.Йоан понечи да протегне ръка, но пръстите му трепереха.

           — Тук няма влакове, Ели. Тук е винаги „сега“.

           —  Не –  тя погледна към виолетовия хаос над купола.

           — Тук е винаги „никога“. Ти ме отгледа в саксия, Йоан. Наливаше ми сълзите си вместо вода и очакваше да разцъфна. Но виж ме... аз нямам корени в земята, а в твоята вина.Тя се приближи  към него и за първи път той видя, че под подгъва на синята ѝ рокля не стъпват крака. Там се виеха фини, полупрозрачни нишки, вплетени дълбоко в стъкления под, пробивайки пътя си към другите светове.— Ако ме докоснеш – прошепна тя, — Ще ме превърнеш в истина. А ти знаеш цената на истината в Музея. Куполът ще се пръсне. Готов ли си да дишаш вакуума на несбъднатото?        Йоан беше задължен към света, затова взе решение : Той не я уби, но и не я освободи. Превърна я във “вечна пъпка", в заложник на своя малък, личен свят, точно както Музеят беше направил с него. Пресегна се, но не с цяла длан, а само с два пръста – внимателно, като към крило на пеперуда. Ели замръзна. Сините ѝ прозрачни очи разбраха намеренията му. Тя знаеше, че той няма смелостта, нито да я пусне, нито да я задържи.Когато пръстите  се притиснаха около крехката тъкан на кълна, Музеят затаи дъх. Виолетовата мъгла над купола спря да се вихри. Чу се само едно сухо, кристално „крък“ – звукът на скършената надежда.Това не беше звук на умираща плът, а на пукащо се стъкло.Ели не извика. Тя просто започна да се свива, губейки човешките си очертания. Лицето ѝ се размаза, гласът ѝ потъна обратно в стъблото, а синята рокля се сгъна в малко, безцветно венчелистче. В ръката на Йоан остана само върхът на растението – топъл, пулсиращ и недоразвит.Музеят изпъшка облекчено. Вибрациите в пода утихнаха, а „Сенките на Неродените“ над стъкления покрив се оттеглиха в мрака. Равновесието бе спасено.Йоан погледна свежия кълн в шепата си. Притисна го към устните си и усети вкуса на солен дъжд. Беше спасил света, но избра да живее с безкрайното очакване. Той почувства как топлината на отчупения кълн в дланта му постепенно стана – ледено студена  и накрая течна. Погледна ръката си и видя, че не държи растение, а шепа синя вода, която изтича между пръстите му и попива в стъкления под на Музея.В този миг образът на Ели изчезна, куполът над него започна да трепти като водна повърхност…и Йоан отвори очи...Той не беше в Оранжерията, нито  на гарата. Седеше на стария си дървен стол в малката стая за почивка,обграден от безкрайни рафтове с истински семена в хартиени пликове. Пред него, върху масата, догаряше една-единствена свещ. В стаята миришеше на сушени билки и стара хартия, а не на мокра пръст и магия.Той разпери пръсти. Дланта му беше суха, но по нея все още личеше малко, прясно зачервяване – точно там, където беше стиснал кълна в съня си.

              —  Още е там – промълви той.Йоан разбра, че споменът за Ели е запазил в Музея на Вечността. След съня -  беше останал само     старецът. Стана, приближи се до прозореца и погледна към истинското нощно небе. Звездите грееха на мястото си, но той знаеше, че някъде там, в хербария на съдбата, Ели  чака следващия му следобеден сън, за да покълне отново…

                                КРАЙ